вторник, 23 април 2013 г.

Искам децата ни да се върнат

След средното идва ред на висше образование, после накъде? 

През последните години изборът  на младите българи  е Терминал 1 или терминал 2. България опустя. Сега и на мен ми предстои да изпратя единственото си дете в чужбина. Опитах се да го задържа тук, но не успях. Железните му доводи обезоръжиха и майката, и адвоката в мен. За съжаление знам, че синът ми е прав.

Няма нищо по-тежко от това да изпратиш детето си в чужбина – само на чуждо,  непознато място. Децата ни обаче искат да опитат късмета си другаде. Виждам го по собствения си син и се примирявам. Може би е по-добре за него. И ме боли. Боли ме, че не можем да дадем на децата си образованието, което заслужават и че се налага да ги изпращаме на Запад. Не мога обаче да ги виним, че искат  да учат другаде. Не и след като знаем състоянието на висшето образование в момента -, модерни специалности, неприложими у нас, остарели технологии, остаряла база, липса на каквато и да е практическа насоченост, разминаване с потребностите  на бизнеса.

Развитие в българското висше образование отдавна няма. Технологиите в държавните университети не са подменени изцяло, ако изобщо някога е започвало обновяване. Работи се по програми, които не са сменяни в последните 15 – 20 години. А науката за това време се развива с бързи темпове. Друго, което много ме притеснява, е липсата на практическа насоченост. Децата ни трябва да четат и учат теория, но така и не се стига до приложението й. А когато няма практика, нещата се забравят. А и има ли смисъл да ходиш 4-5 години на лекции, за да продаваш  дрехи в Мола или да учиш чужди езици, за да работиш в Кол център?! 

Защо въпреки всички очевидни недостатъци, университетите у нас постоянно се множат. Много висши училища далеч не значат високо качество. В един момент се стига до абсурда, че местата за кандидат-вишисти  са повече от желаещите да постъпят в университет. Не ме разбирайте погрешно, няма лошо да сме образовани. Важното е зад тази диплома да има трайни знания. Но има ли смисъл, когато сме свидетели как не една и две „Калинки“ се наместват по високи административни постове с купено висше образование. Как да мотивираме децата си да останат тук.

Но ми се иска синът ми да остане да учи в България. Осъзнавам, че няма как да го накарам, а и не искам. Всеки има право на собствен избор. Срещите с чужди култури ще обогатят мирогледа му, а образованието му ще го направи конкурентоспособен на пазара – нашия или чуждия. 

И все пак много ми се иска един ден да се върне. Искам децата ни да си дойдат в България, за да живеят и  работят.

Да се случи това обаче, трябва много работа от  нас – тук и сега. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар