Летище - София, 21.09.2013 г., терминал 2. Изпратих детето
си в чужбина. Огромната част от мен, по-добрата, напусна България. За три, за
пет години или завинаги. И аз не знам.Така, както това не знаят и стотиците
български майки, изпращащи децата си. Няма да описвам болката от раздялата. Тя
и не може да бъде описана. Може само да бъде разбрана от майка, разделила се
за дълго с детето си.
Но ме боли, много ме боли. Като майка, чието дете поема собствения
си път далеч от нея, но и като една българска майка, чиято държава лишава
децата си от бъдеще и перспектива. Така беше преди повече от 20 години и за
съжаление така е и днес.
До кога? До кога ще режем от себе си, от плътта си и ще
изпращаме децата си далеч за да имат по-добър живот?
Толкова ли сме неспособни
да създадем нормални условия за поколенията си? Или сме толкова алчни или
бездушни, че не ни интересува? Иска ми се да вярвам, че не е нито едното, нито
другото.
Иска ми се да вярвам, че те ще се върнат, че отиват само да
видят света и ще донесат знанията си и опита обратно тук, в родината си. За да
я има България.
Иска ми се да вярвам...